Историята на Фреди

Фреди пристига в България от Ирак преди 15 години. Когато бе запитан защо е напуснал Багдад, където е роден, той смачка угарката от фаса си за няколко дълги секунди, погледна през прозореца и тихо каза, сякаш за да не бъде подслушан, „Това вече не е важно.“

„Католик съм, жена ми е православна християнка. Пристигнахме в България с двете ни деца. След толкова много страдания бяхме чакали за една-едничка усмивка и нищо повече и неочаквано я открихме тук. Харесахме България. Видях обич у тези хора. Можехме да останем и да работим тук. Защо трябва да ходим в друга държава? Никой тук не те пита от коя религия си.“

На пристигане Фреди е имал пари да гарантира благоденствието на семейството си за година напред. Той отишъл в католическата катедрала в българската столица София, за да потърси помощ с намирането на работа.

„Винаги ще бъда благодарен на хората, които срещнах. Много ми предложиха пари, но аз ги отказах. Взех малко дрехи за децата и кухненски пособия. Майчиният ни език е арамейски, езикът на нашия бог. Бях помолен да участвам в религиозни церемонии в църквата, като чета молитви на арамейски и се съгласих.“

Когато хората разбрали, че Фреди е добър готвач и започнали да го молят да подготвя храна за кетъринг и да го препоръчват на приятели. Фреди често ходел до пазарите, за да купува продукти за готвенето си и по този начин изградил контакти с местните търговци. Започнал да готви на пълен работен ден и дори бил повишен в главен готвач в престижен ресторант.

С малко помощ от приятели, Фреди отворил собствен ресторант, предлагащ иракска кухня. Наименувал го Ашурбанипал, по името на един от най-великите управници на древната Асирийска империя. Скоро мястото привлякло голям брой българи, които били смаяни от ястията на Фреди. Ресторантът също така се превърнал в място за срещи за иракската общност в София.

„Мога с гордост да кажа, че клиентите ми чакат аз да отворя ресторанта, вместо аз да чакам те да влязат. Как станах готвач? Ами, служих като войник в иракската армия 13 години. Другарите ми знаеха, че мога да сготвя най-добрата леща. Веднъж, след интензивна тренировъчна сесия, те ме помолиха да я приготвя и по случайност, купа от супата ми беше сервирана и на командващия ни офицер. На следващия ден той изпрати куриер да попита кой бе приготвил супата. Никой от момчетата не каза нищо, защото достъпът до кухнята е забранен за обикновени войници. Но пратеникът беше настоятелен. Аз признах, че съм бил аз, за да не бъде наказан целият отряд. Учудващо, същият ден бях назначен като готвач в щаб-квартирата на армията. Лещата ми ме спаси от това да бъда изпратен на фронта, за да убивам хора или да бъда убит. Така започна „кариерата“ ми на готвач. “